Да, гледаш през прозореца, но навън вали. По стъклото времето рони сълзи, а ти ги целуваш с дъха си. Не виждаш нищо, но чуваш, капка по капка и танца на листата. Шеметен танц над гробната земя, където Есента е погребала слънчевата светлина. Гледаш, но не виждаш, сякаш не времето, а ти плачеш, защото всичко е в мъгла. Палиш цигара, отпиваш от топлото кафе и се отказваш, изморяваш се да търсиш навън. До преди миг мъглата беше там, беше в безопастност, но тя дойде при теб. Издишваш и тя е в борба с живия ти дъх. Побеждава го. Обгръща погледа ти, заспиваш. Търсиш пробуда, отпиваш от горчивата чернота на живота и ... Заспа.

Спрял да гледа живота, Есен дойде и в неговата душа. Танцува Тя с безброй падащи листа, но в миг умира под дъжд разбити стъкла.

Събуждам се, цигарата догаря, кафето вече не дими, а времето сякаш беше спряло между един Край и едно Начало.